Всяка сутрин се будя със птиците
Всяка сутрин ме будят те
Аз знам, че всеки мой ден
Аз знам, че всеки мой ден е последен
Мойте черни коси са черни змии
И отглеждат във мене зли светлини
Рушат се резци, бдят кухини
И бавно се свличат дните от мен
Дай ми
Дай ми в мен море
Дай ми
Дай ми в мен море
Аз гледах как полудява пред очите ми
Време е ръцете да се разпаднат
За никой от двама ни не е изненада, че точно по тия алеи,
покрай тях всички реки пресънаха
Спомням си, че от невинните изблици
През смехът, който продължава повече от колкото трябва
Помня ясно светлините, под които стоеше, когато ми каза,
че май нищо не е наред
и ме погледна така сякаш...
Сякаш не ме виждаше
В града сме в неговата кола, звучи силна музика,
Дисонантни тонове и минорни скали, надявам се така се наричат
Крещи по другите шофьори, но си знаех тогава,
че той е най слабият и виковете ехтят вътре в него,
защото никой не го чува,
няма и да го чуе,
той не дава да бъде чут.
В сухите вени на тоя град
Огледала са всички стени
Нощ няма, а дните безмълвни са
Заковани в познати врати
Щом хорът на вплитане стихне
Само мъртвия вятър свисти
Шипове остри надигат се
И ялов спомен на спомен си ти
Дай ми
Дай ми в мен море
Дай ми в мен море
Искам да зная откъде долитат птиците, шивачи на моята сутрин.
Искам да зная как ветровете се раждат и къде есента си ляга да спи.
Но най ми се иска да разбера, да го почувствам в кръвта,
да ми изпеят стотици девици, да го видя с очите си, просто да знам.